* Правописната грешка в заглавието е направена умишлено.

                             
                                         Случката, която ще ви разкажа се случи, когато бях 25 годишен - около 1978 година. 
           
                   Работех  в един голям русенски завод в инструменталното производство на една машина, когато един ден моя пряк началник майстор  Иван ме извика и ме попита дали не искам да направя една специална поръчка за един директор на  завода.
                    Директора  по щастливо стечение на обстоятелствата също беше  Иван.
Аз ще избегна фамилните им имена,  защото те отдавна не са между живите.(Бог да ги прости!)
Моето хоби беше любителската работа върху дървото и това го знаеха  всички. 
 И така майстора ми  Иван ме извика за да ме попита дали не искам да направя дърворезба на три квадратни капачета  за една секция,  която е поръчана от директора. Аз,  разбира се се съгласих веднага, защото, щях някой ден да не работя, а да си стоя в канцелария и да дълбая с длетата си по тази специална поръчка.
 На другия ден започнах работа по въпросните  плочки  от липа. Започнах старателно, подготвих си необходимите пособия и инструменти, бавно и спокойно започнах работа. При сегашни условия тази работа може да се свърши за около 5 - 6  часа, но аз  работих  по нея цели 3 дни. Бавно и спокойно изпипвах работата си.
 На четвъртия ден бях привършил,  аз казах на майстора си, че всичко е готово и може да се занесе на директора и той да си го монтира на секцията.
- А, не искаш ли утре да си донесеш твоите работи, които си ги правил преди време и да ги покажем на другаря директор Иван? - Каза майстора ми.
 - Може, но се опасявам, че не са никак качествени и мога да се изложа пред  началника, защото не съм майстор на тези работи, а само любител - казах аз.
- Ти ги донеси и заедно с неговата поръчка ще му покажем и другите неща.
Съгласих се.
На другия ден в една платнена торба от село сложих всичките си изпълнения, за да впечатля и аз директора.
Майстора се обади предварително по телефона за да уговори срещата и ние се запътихме.
До този момент никога не бях влизал в директорски кабинет, а пък в този случай всичко ми беше интересно и необичайно.
 Като пристигнахме тапицираната врата беше открехната и ние влязохме при секретарката,  а тя каза, че другаря директор ни чака в неговия кабинет. Минахме през втора тапицирана врата и по килима наближихме огромното дъбово бюро  на  директора.
Както винаги в такива случаи две - три изречения за начало, запознанство на директора с младежа (моя милост),  който е изпълнил поръчката.
 - Ама другарю директор, това момче се занимава отдавна любителски с дърворезба - каза майстора ми. Я,  Стефане покажи на другаря директор нещата си - нареди той.
Аз извадих чантата на бюрото, изсипах дървените  детайли, които бях се опитвал да резбовам през годините. Една камара дъсчици и трупчета дялани през годините в стремежа си и аз да направя нещо що годе красиво.
Директора набързо погледна  работите ми и изведнъж очите му светнаха.
Пред очите му се откри тази колонка от чемшир, която бях правил преди казармата още. 




                          

- Ммдааа, това е нещо друго - това ми харесва с усмивка каза той. Браво, много добре е станало! И, как си го направил, трудно ли беше - интересуваше се директора.
- Не, работех си без да бързам, спокойно го правех докато стане това, което сега виждате.
  - Адаш - каза директора на майстора ми, с това момче ще трябва дойдете в нас в моята механа да се почерпим за хубавата работа и да му покажа на това момче каква руска мечка имам аз от дърво, която държи една бутилка вино. Ние виното го изпихме отдавна и сега слагам от моето вино, но мечката е винаги там, на лично място. Да ви кажа, че ми е подарък от един директор на  московски завод, като ходих на посещение в Москва преди време.
Ние стояхме с майстора ми и слушахме приказките на шефа.
- Ама тази колонка е станала чудесна, ъъъъ, браво! - продължаваше директора...



                         

 
- Навън беше чудесен пролетен ден и аз през прозореца поглеждах красотата на зараждащия се нов живот. Приказките на директора ми се струваха толкова далечни и чужди.
 Изведнъж, майстора ме побутна леко с ръка и си размърда безмълвно устните срещу мене... Аз недоумявах какво искаше всъщност да ми каже.
- Подари му я, подари му я - почти на глас изрече той на ухото ми но така, че да не чуе директора.
 Останах изумен. Как, аз да му подаря това нещо, което съм правил поне две седмици и за какво? Какъв ми е той, защо да му подаря  тази работа? Какво като е директор - мислех си аз, но останах безмълвен.
 Директора отсреща с още по-голямо  настървение продължаваше да се взира в детайлите на колонката, да цъка с език и да я хвали. Отново натърти на гостуването и мечката, на почерпването в механата, само и само дано този бараба, този работник от селата да склони да му подари това нещо.
Той навярно си представял, гледайки колонката как  ще я сложи на новата секция, а край нея стъклария и ваза с цветя....
И, когато му отидат на гости някакви важни особи, като него самия и го попитат откъде е купил тази колонка, той небрежно ще каже - падари ми я някакъв работник - бачкатор от селата - обичал да чопли дърво с далтите и да си прави разни неща.


                                         

 
- Как се казваше ти? - рече директора?
- Стефан - казах.
- Стефане, Стефчо, браво бе, много хубава работа си направил, много ми харесва.
В отчаянието си да изпроси това нещо той толкова силно намекна, че иска да му го подарят, но го казваше по заобиколен начин - така, че дано този селянин да се сети да му го подари....
Но, не би - аз останах безучастен към всичко това.
Майстора ми отново ме побутна и започна пак да ме подсеща да направя дарителския жест, но отново безуспешна се оказа и тази намеса.
- Амиии, че ние да вървим - каза майстора ми, че имаме план да гоним, а и другаря директор и той има работа.... Хайде прибирай нещата и да тръгваме....



                                            


 Директора продължаваше с хвалебствията с последна надежда да изпроси нещо от мен, но явно нямаше да има никакъв резултат от това.
 Отворих чантата, хвърлих дъвенията в нея и си  тръгнахме с майстора. Минахме покрай секретарката, казахме приятна работа и довиждане и на нея и излязохме от кабинета. Тъкмо затворихме директорската врата и ...
- Стефане, да ти счупи човек главата! - Защо не му подари това нещо на другаря директор?
- Ъъъ,  погледнах го с възможно най-безразличен поглед аз...
- Не ми ъкъъй, не ми ъкъй, човека колко пъти ти намекваше, че иска да му го подариш, пък и аз те побутнах и те подсетих, ама кой да слуша, кой? Корава глава си ти. Знаеш ли, че ако му беше подарил това дърво, той можеше да те направи някакъв началник, я ОТКК, я майстор, или организатор на нещо. 
Щеше да се настаниш на някаква службичка и да си караш кефа, да си живееш живота, а ти трябваше само да му подариш това дърво.
 Сега, като не ти сече пипето стой си там в мръсотията и си бъди един ПРОСТ РАБОТНИК.
Е, колко много ме зарадва това определение прост работник. Това беше за мене не обида, а някакво звание, което ме издигаше от тези, които бяха умни ласкатели и подмазвачи, които се нагаждаха според случая и началството.
Аз не бях от тях - аз бях повишен в звание ПРОСТ РАБОТНИК, което ме радваше особено много...

Минаха два дни и ми се наложи да отида до адмистративната сграда. Улицата в завода беше почти пуста, всички бяха на работните си места и аз спокойно вървях по  празния тротоар. Слънцето печеше и пъстра сянка падаше на плочките  прониквайки през младите редки листа от току що раззеленилите се липи....
Изведнъж отсреща се зададе огромната фигура на директора. Той гордо стъпваше и плешивата му глава се забелязваше отдалеч. Аз се зарадвах, че ми се отдаваше възможност да се срещна отново с него след онази среща в кабинета му. С усмивка на лицето преминах последните метри преди де се срещнем....
-Добър ден! - казах весело с полувъзторг аз, очаквайки някаква реакция от него.
За съжаление той обаче не ме удостои с ни най-малко внимание.
Струваше ми се, че ако някоя пейка, или кошче за буклук го бяха поздравили той с по-голямо внимание щеше да се отзове на поздрава им...
Първите - 5 - 10 метра преминах с недоумение и огорчение, но след това ми олекна...
Какво толкова? Не ми е отговорил на поздрава някой си директор. Голяма работа, аз да не съм като него - Аз съм ПРОСТ РАБОТНИК - една особена порода човек, който е имунизиран против нагаждачество.....

Това е кратката история на тази колонка, която ви показах. Тази дребна и невзрачна  колонка изгради у мен един характер.
 Доста неща направих след нея. Доста неща подарих на мои приятели. Между тези безвъзмездни подаръци  има и няколко дървени скулптурки - малка пластика. Подарих ги на хора, с които сме близки, които като ги видят и с уважение казват - Ето, това ми го подари Стефан!
За тях аз съм близък приятел и за мен те са близки на сърцето ми....
Остана във времето само това звание, дадено ми преди много години от някой си....

Званието - ПРОСТ РАБОТНИК, което ми е особено скъпо! 
                                    

Аплодисменти за дърворезбата и за постъпката!:)

Браво на теб, страхотно си го изработил, така му се пада, по реакцията накрая разбрах, че направо си го вбесил-тия си мислят, че като са на такъв пост всички трябва да им се кланят. Когато постъпих на работа след като се дипломирах натрих носа на един такъв, докарах му синдикатите и го накарах сам да си говори.

колонка и се сетих за този случай. Беше доста отдавна и времето е позаличило всичко. Остана само определението - прост работник :)
Благодаря, за посещението и коментара!

целенасочено. Просто не исках да си подаря труда на човек, който никога няма да го оцени и ще го забрави още на втория ден.
Топла зимна вечер ти пожелавам!!!!

нещо направено с любов не се дава на кой да е. Винаги съм ненавиждала тези определения от типа "прост работник", прост шофьор" и т.н. По-скоро би трябвало да има "прост директор", защото, човек обожествил себе си и смятащ, че всички са му длъжни за нещо, поради поста, който заема, си е пълен простак. Доста хора не надживяха комплексите си и получили някакъв пост, за това, че могат да се навеждат добре, но не че са кадърни, не понасят вече средата от която са произлезли. Един кадърен и умен човек, станал някакъв управител никога не би казал такова нещо за подчинените си. Поздрави!

Божеее! Може би ако не се беше похвалил с този кич, ако искрено се беше заинтересувал от работата ти, щеше да му я подариш. Представям си го - квадратен отвсякъде.
Привет, Майсторе:)

Поздрави и от мен, Стефане!

В последните години посъбрах свои нещица. Фина дърворезба, и аз обичам чемшира за работа. Достойнството струва много повече от началник цех или каквото и да е. Поздрави! :)

отдавна и аз не съм мислил много над подробностите. Просто не исках да си дам труда на безценица.
Сега, от позиция на времето откривам, че съм постъпил правилно.
Благодаря ти за посещението и изразеното ти мнение!

се разхождах по улиците погледа ми се наби на една витрина и надпис отгоре "Всичко за дома" Витрината беше отрупана с разни стоки - тих "куче-касичка и крокодил касичка"...:) Направи ми впечатление и една такава руска мечка с бутилка. Разликата беше в това, че тази беше много по-малка и че беше от.... пластмаса...
Технологиите са напреднали, но кича в главите на хората си е останал.
Лошото е, когато технологиите напредват, а умът на хората е в застой. Примери могат да се дадат много.
Благодаря ти!
Красива и усмихната неделя ти пожелавам!!!!

много. Чемшира е толкова голямо богатство, което имаме, но което не използваме дори и в 0.01 % от работата си. Този материал е българската слонова кост. От него могат да се направят шедьоври на пластичната миниатюра, но за съжаление почти никой не му обръща внимание.
Забързани в нашите си проблеми, ние пропускаме толкова много и едва много по-късно откриваме какво сме загубили.
Случката, която описах отпреди много години ми остана в главата и исках да я споделя с вас, след като погледнах тази стара, наивна моя работа.
За почти всичките ми фигурки имам по една история, но не мисля да ви занимавам с тях, още повече, че фигурките ми не са нещо особено и не носят някаква художествена стойност, а ценността им се крие в сантимента ми останал в миналото, когато съм ги правил.
Благодаря ти, за посещението!
Успешна неделя ти пожелавам!!!!

"Ама тази колонка е станала чудесна, ъъъъ, браво!"

Много мисли се завъртяха из главата ми и много спомени ме връхлетяха с твоя разказ и тази колонка от чемшир.

Получил си и най-високото звание, което може да се даде на едни майсторски ръце, които не могат да се занимават с канцеларска работа.

С право не си му подарил колонката - представи си я само до руския мечок с бутилката!
Поздравявам те, Стефане!

че това съм го правил преди години, когато и мисленето ми е било съвсем различно от сегашното. Действъл съм така, както ми е диктувало съзнанието и както съм смятал за правилно. Сега от позицията на годините бих постъпил по същия начин, защото мога да правя подаръци на хора, които са отворени към мен и които ме виждат като истински приятел. Да ти кажа, че имах един подобен случай и в казармата. Там си правих една статуетка от дърво и при завършването един от старите войници ме молеше да му я подаря и ми казваше:
"Нали сме приятели, защо не ми я подариш?"
Аз не го смятах за приятел, защото той като видя, че вече е готова и тогава започна тази "песен"
В същото време преди това бях направил 2-3 миниатурни дървени фигурки на животни - за ключодържател. Едната беше куче - дакел, а другата, мисля, че беше камила, но имаше и трета, на сега не си спомням това.
Изобщо през годините съм се старал да направя нещо значима, но така или иначе не можах да постигна някакви успехи на това поприще. Можеби в последно време съм малко по-добре забелязан и то най-вече от моите приятели в блога и в интернетприятелствата.
Катя, благодаря ти, за коментара!
Пожелавам ти красива и усмихната февруарска неделя!!!!

с достойнство може да постъпи по този начин!:)
Силни аплодисменти за теб!
Желая ти здраве и вдъхновение за дълги години творчество!:)

за хубавите думи!
Благодаря и за пожеланието!
Пожелавам ти слънчеви усмивки и скорошно посрещане на най-хубавия сезон - Пролетта!!!!

zapazena s doistoinstvo.ima li posledvali ia unikati izlezli ot rutsete n apros rabotnik:)?ako niama ima vreme za novi:)

а след това излязоха на бял свят доста фигурки, но и те след време останаха в миналото. Тези дървени фигурки са останали само като свидетели на моите опити през годините да направя нещо красиво.

vuzpriemam kato dokazatelstvo za vuzmojnostta na rutsete da izvaiat chrez dushevnostta na choveka krasota za okoto

благодаря!

По-добре достоен човек като ПРОСТ РАБОТНИК, отколкото гаден подмазвач.
Заради тези гадни подмазвачи сме на този хал сега...

дали е свикнал да прави компромиси със собствената си личност.
Те, подмазвачите са съществували винаги и винаги ще ги има. Те са продукт на собственото си мислене, на възпитанието, което са получили още от детските си години.
Всеки сам определя собственото си поведение. В случая, аз съм взел своето решение много, много отдавна.
С пожелание за една слънчева и цветна пролет!